Сцена сред града в игра увлечени актьори преоблечени разбуждат лица ум сърца действието се разви не без да личат конци развръзка приближи поука край публиката към изхода върви отвън вятър размята и каквото не лети мълния просветва гръм отеква и ехти до вратата по стената при паяжината си сръчно паяче търчи репертоара явно одобрява но на разговор не се надява пред празната вече зала увисва и се умълчава
Навън е пустинна зимна забрава само в представа бяхме двама тогава защо тъга спомена разравя разпръсква искри из същата стая в мъгла сутринта през пролетта след дъжда порой в летния зной пожелая ли постой не си тръгва сред есенен покой как да разбера дали догоря когато вечността разтвори врата
За които са със света и вече или още ги няма пътека на име утеха към върха се устремява край пропастта сред планина посред гора през долина по поляна преминава дори и нея да я няма без път земята не остава утешава макар и няма
Безметежна надежда зарежда морето до което детето доплува където изплува в което се учи да плува общува и се бунтува целува и си мирува ражда и се нагажда понякога се погажда което някак преплува и с което се сбогува щом някога отплува