Навън е пустинна зимна забрава само в представа бяхме двама тогава защо тъга спомена разравя разпръсква искри из същата стая в мъгла сутринта през пролетта след дъжда порой в летния зной пожелая ли постой не си тръгва сред есенен покой как да разбера дали догоря когато вечността разтвори врата
Друга е нашата България на площад събор сбира носии хора цветя подбира близко далеко не е леко крива ли е тая чужбина мъчни дни все да отбира тя страната въплътила смисъл в думата родина без никъде да отпътуваш и да се сбогуваш тъгуваш
За които са със света и вече или още ги няма пътека на име утеха към върха се устремява край пропастта сред планина посред гора през долина по поляна преминава дори и нея да я няма без път земята не остава утешава макар и няма
Създава и отстоява тъмнина в създание на разстояние лист като светлина чист